Завръщане на мъгливия Албион - 1

Завръщане на мъгливия Албион - 1

Още от ранно детство изпитвам влечение към британската култура, история, музика, начин на живот. Всичко това ми се струва някак изискано, благородно и стилно. Общо взето е празна романтична представа, но ми харесва. Чувствам се някак си орисан за тази страна, необяснимо е... Животът е едно безкрайно редуване на щастие и мъка и когато през 1999г преживях голямо лично нещастие, свързано със загубата на близък човек, тогава съдбата някак си реши да ме компенсира, да успокои донякъде болката ми и спечелих възможност да замина да уча в Balliol College, Оксфордския Университет и да завърша там магистратура през 2000г. „Компенсацията” не беше равностойна, то се знае, но все пак животът си продължава. През всичките тези години носих в себе си спомена за преживяното в Британия, един ден трябваше да видя тези места отново. В късната есен на 2010 у мен се зароди желание пак да посетя „Острова на ангелите”, както римляните са наричали Британия. Изобщо не се поколебах нито миг към кого да се обърна за организацията на пътуването. Няколко пъти вече бях ползвал услугите на „Balkan TourBox” и винаги оставах повече от доволен. Имах твърдата увереност, че и този път всичко ще бъде перфектно организирано във всяко отношение. Подготовка Да си призная, аз съм малко капризен (в добрия широк смисъл на думата) или по-скоро колеблив и нерешителен в желанията си човек - винаги търся възможно най-доброто, но очаквам най-лошото. Това е донякъде здравословна нагласа, защото те „имунизира” срещу разочарованията. В случая обаче бях напълно убеден, че притесненията ми се оказват излишни, тъй като в „Balkan TourBox” работят изключително професионално, търпеливо, детайлно и с максимална грижа за клиента. При посещението ми в „Balkan TourBox” обясних накратко и с думи прости къде искам да отида, какво да видя отблизо и изобщо как искам да си изкарам добре в Обединеното кралство. Идеята ми беше да посетя Лондон, Единбург и след 11 години отново Оксфорд самостоятелно, без организирана група и без предварителна програма. Тъй като беше вече зима, уговорихме периода на пътуването да е през пролетта на 2011, „като се постопли времето” и по-точно през м. Март или Април. Време за подготовка и организация – повече от достатъчно. Аз съм невеж в механизмите на туристическия бизнес, просто когато имам възможност заминавам за някъде, треперя от граничната бюрокрация и бутафорните изисквания за безопасност по аерогарите, изобщо не ми е ясно какво се прави, за да достигна от едно място до друго. Но в „Balkan TourBox” знаят отлично всички тези подробности и това ми помага да се чувствам добре, когато пътувам. В течение на подготовката наравихме някои малки промени и уточнения по планираното пътуване, но до крайния вариант се стигна сравнително лесно и дори стана по-добре от първоначално замисленото. Речено – сторено. Дойде началото на м. Април 2011 и един ден в ръцете ми се появиха билети за самолет София-Лондон и обратно с Bulgaria Air, поименна месечна карта за неограничено пътуване 4 дни по избор из цялата мрежа на британските железници и свитък от няколко ксерокопирани страници с вид на документи, представляващи здравна застраховка, резервации за 4-звездни хотели в Лондон и Единбург и накрая, но съвсем не на последно място – изготвена от Balkan TourBox подробна програма на пътуването по дни и места точно както си го бях представял. „Давам ти сега едни хартийки, но да знаеш – те работят без грешка”.  Това се оказа истина! Летище София И така, на 10 април 2011г (неделя) в 5.30ч сутринта пристигам на Терминал 2 на летище София и веднага се юрвам да се чекирам за полета, който е в 6.28 по разписание, но е отложен за 6.40ч. Все едно – тука е така! Давам си багажа, имам куфар на колелца и ръчна чанта. Слагам куфара на лентата и той изчезва нанякъде. Още неразсънилата се служителка пита какво имам в ръчната чанта. Ами какво да имам – тоалетни принадлежности, мобилни телефони и техните зарядни, разрешените 10 кутии цигари, бельо, хавлиена кърпа и джапанки за баня (знам, че в хотелите има такива неща, но аз си нося все пак), самобръсначка с ножчета, автършейв, парфюм, швейцарско джобно ножче с много принадлежности, малко български пари и прочие... обикновените неща. - Колко български пари изнасяте? – пита момичето. - 48 лева – отговарям аз. Не съм в нарушение. Лицето на служителката остава каменно. - Самобръсначката ще ви я вземат, а може и да не летите. - Ми да ми я вземат, в Англия ще си купя друга... ако летя – нагло натъртвам аз, тъй като също съм станал от сън необичайно рано и целият свят ми е виновен, в това число и персонала на летището ни. Кофти ми е и умирам за още едно кафе. - Течности също не може, парфюми и подобни ги вземат горе, оставете ги тук. - Няма да ги оставя, скъпи са. Като ми ги вземат – здраве да е! - Джобно ножче е строго забранено! - Знам, но то ми е талисманче още от дете, цял живот си го нося навсякъде! – вече просто се заяждам със служителката, пък и не ми пука много за ножчето. . Качих се „горе” и се отправих към изход 2, минах спокойно обичайната проверка и никой нищо не ми взе. Кафето на летището струва 4-5 лева, да знаете. Купих си. Хийтроу След 3 часа досаден полет в тесничкия като маршрутка Аеробус кацнахме около Терминал 4 на летище Хийтроу в Лондон. Самолетът „паркира” на една по-отдалечена писта, така че за нас няма ръкав към сградата на терминала, а ни натоварват в 2 малки автобусчета, бели и чисти като бебешки играчки, откарват ни до някакви помещения с вид на складове и ни изсипват там. След кратко лутане по коридорите се озоваваме пред редица от гишета, над които виси голяма черна табела с бели букви - “UK Border”. Границата значи. Тука всички пристигащи се смесват, но и в хаоса има ред – за съвсем кратко се оформят опашки от търпеливо чакащи реда си пътници. Служителите на границата изглеждат сериозни, вглъбени и действат като машини. Обслужването е бързо, броени минути и идва моя ред. Измърморвам едно Good Morning, униформената британка зад гишето отегчено ми отговаря с „мооон”, после демонстративно небрежно поглежда с крайчеца на окото си паспорта ми и тъй като явно в нейните очи вече изглеждам сериозен и благонадежден на вид, спретнато облечен бял човек, при това с разбираем английски, връща ми тя червено-лилавата книжчица и този път отчетливо и с тънък гласец усмихнато произнася «Welcome to UK, sir”. Всичко това с проверката на границата трае 4-5 секунди. Можело значи. Казвам си – «еее, браво, виж какво нещо е да си чаровен, Александре!» Тук добре тръгна, сега да си намеря багажа. Споменах ли, че във великата британска страна абсолютно всяко нещо е детайлно организирано, обяснено и проведено до такава степен, че поражда усещане за живот в компютърна програма или механизъм на тиктакащ часовник? Ако не съм споменавал това - ето, споменавам. Вероятно ще го повтарям още много пъти тук. Един пример: На видео екрани тече нещо като реклама, която гласи “От изгубени семейни бижута до забравена четка за зъби – ние ще ги намерим. Ние сме персоналът на Хийтроу и сме тук за вас!” Следва снимка на ухилен служител, окичен през врата с връвчица, на която виси служебната му карта със снимка. Такива срещате навсякъде из аерогарата, просто се навъртат наоколо и помагат по всякакъв начин. Така е и с пътуването и пристигането на багажа ми. Предполагам че той е някъде зад ето тази стена, но за Бога там са 7 ленти, на коя от тях да го очаквам? Спокойно, над всяка линия си има електронно табло, на което със светещи букви е изписано точно от кой полет се разтоварва и няма как да сбъркаш. За всеки случай да си попитам, спирам някакъв униформен, показвам си билета, той кимва и ме води до една от лентите, в случая линия 4. Thank you! На тази 4 линия виждам изписан моя полет, кротвам се до лентата и след минутка виждам сивкавият ми куфар с колелца да се задава непокътнат. Правя задължителната за българин в чужбина проверка, не забелязвам щети и следи от «нерегламентиран» достъп до багажа ми. Пуши ми се страхотно, но просто няма къде, забранено е навсякъде. Все пак има някакво определено място за пушене, но се отказвам от цигара, защото мястото е на 250 м далече от сградите до очебийно грозна бетонна стена. Грабвам си вещите и тръгвам да излизам от терминала. Но малко да поясня: при предишното ми посещение в Британия през 1999 кацнах на Гетуик, бяхме група студенти и ни чакаше микробус за Оксфорд, ето защо сегашното напускане на Терминал 4 на Хийтроу не го бях тренирал наживо, а само по карта. Хийтроу си е доста далече от центъра на Лондон, повече от 20 мили, а и освен това самото летище сигурно е на площ колкото Плевен. Има си вътрешни автобусни линии, вътрешна железница, «шатъл»-линиите на големите авиокомпании, 5 спирки на метрото (под всеки терминал има спирка), отделно таксита, разбира се. Аз имах късмет с избора на пътническа компания, защото от BalkanTourBox ми бяха избрали вероятно най-удобния като разположение хотел в града с оглед на това да съм близо на пешеходно разстояние от гара Кингс Крос, откъдето да пътувам по-късно за Единбург, Шотландия. От Хийтроу до Кингс Крос може да се стигне с всякакъв транспорт, но като не съвсем запознат със ситуацията и небогат турист аз избрах метрото (линия Пикадили), защото билета е 4 паунда и от спирката на метрото (King’s Cross St Pancrass) до хотела ми би трябвало да са има-няма 10 минути спокойно ходене пеша, а с такси (проверих) щеше да ми струва първоначална такса 2.20 паунда плюс 1.80 паунда на всяка миля, т.е. почти 20 пъти по-скъпо. И така, следвайки табелите, стрелките и надписите, които са абсолютно навсякъде и няма начин да се объркаш, качих се във вътрешния асансьор с размер на гараж и се озовах някъде под земята на спирката на метрото - Heathrow Terminal 4 Tube Station. Още пред асансьора ме посреща учтива тъмнокожа служителка с въпросителен поглед. Тя очевидно умее да чете и мисли, защото просто ми посочва автоматите за карти и гишето за ръчна продажба на същите и понеже тази спирка е крайна за линията на метрото, няма как да объркам повече нищо. Купувам си еднодневна карта (6 паунда, защото е неделя, иначе е 8 паунда) за централната Зона 1 на Лондон и заедно с други такива като мене се качвам в чакащата мотриса. Във влакчето няма много хора, седалките са удобни, има къде да си оставиш багажа без да пречи и едновременно да ти е пред очите и да си го наглеждаш, въпреки че последното едва ли е необходимо, тъй като явно тук не е прието да се крадат багажи в метрото и никой не проявява интерес към скромния ми куфар. Сядам и почвам да се оглеждам старателно. Както всичко в това чудно кралство, така и влакчето на метрото е просто отрупано с информация от всякакъв вид, свързана с пътуването. На светеща схема над прозорците отсреща може да се види къде си в момента, коя спирка приближаваме, коя е следващата, дали има закъснение за връзките с другите линии на метрото. Същата тази информация върви и като гласово съобщение постоянно, т.е, ако не успееш да прочетеш, то ще чуеш каквото те интересува. И чета и чувам, доволен съм. Преди и след всяка спирка същият глас учтиво ти напомня да не си забравиш вещите в метрото и че багаж без надзор ще бъде незабавно прибиран и унищожаван. Чудя се кой трябва да направи това, защото не виждам наоколо униформени някакви, но се успокоявам с мисълта, че ако трябва, все някой има грижата. За чистотата наоколо няма смисъл да напомням – влакчето е на вътрешен и външен вид все едно аз съм му първия пътник изобщо, вози гладко и почти безшумно. Така пътуваме около 1 час и изведнъж оповестяват моята спирка. Слизам и се озовавам някъде под старата гара King’s Cross St Pancrass, която е подземно и по всякакъв друг начин съединена с новата King’s Cross, просто те са на един ъгъл двете гари. Изпълзявам с ескалатора до земното равнище и ето ме на улицата в Лондон.